За̀мъкът е вид сграда или комплекс от сгради с укрепителни и отбранителни функции, строена по време на Средновековието в Европа и Близкия изток за европейската аристокрация. Въпреки че съществуват различни мнения за основното предназначение на замъците, най-често така се наричат частните или държавни укрепени резиденции на монарси, феодали или благородници. Различават се от крепостите по това, че те са резиденции, с присъща жилищно-представителна функция, а от укрепените градове по това, че не са съоръжения за обществена защита. Терминът се използва за разнообразни постройки от фортове, разположени на хълм, до провинциални имения. За периода от 900 години, през който са строени замъци, последните приемат най-различни форми с разнообразни допълнения, но някои части, като например крепостни стени и бойници, остават тяхна обща характеристика и се срещат почти навсякъде.
В Западна Европа замъците се появяват през IX и X век след разпадането на Франкската империя, в резултат на което територията ѝ е поделена между отделни принцове и благородници. Укрепленията упражняват контрол над областта непосредствено около тях и са едновременно пригодени за отбрана и нападение. Те осигуряват основата, която може да послужи за започване на внезапни атаки или търсене на защита от враговете. Макар че често са подчертавани предимно военните приложения на замъците, тези здания служат също така като административни центрове и символи на властта, подчертаващи и узаконяващи социалния статут на владетеля. Градските замъци са използвани за контрол над масите и важните търговски пътища, докато провинциалните често се намират в близост до архитектурни или природни особености, които са от съществено значение за общността, например мелници или плодородна земя.
Замъците първоначално се строят от дърво и пръст, като по-късно за усилване на защитата се използва камък. Ранните замъци често търсят природни, естествени защити и по тази причина не включват кули и бойници, разчитайки на централната защитна част. В края на XII и началото на XIII в. се появява научен метод за строеж на замъци. Това води до появата на кули с отдаване на специално значение на фланговото обстрелване. Повечето нови замъци са многоъгълни или разчитат на концентрична защита – състоят се от няколко етапа от укрепления, намиращи се едно в друго, способни да функционират едновременно за максимално увеличаване на отбранителната способност. Тези промени в отбраната се приписват на смесица от технологии, използвани по време на Кръстоносните походи и на тези, вдъхновени от по-древни съоръжения като например древноримските фортове. Не всички елементи на замъка са военни по природа. Такива като рова например се превръщат от защитни допълнения в символи на власт и могъщество, строени за да впечатляват и доминират околния пейзаж.
Макар че барутът се появява в Европа още през XIV в., запалителната смес не променя значително строежа на замъците до XV в., когато артилерията става достатъчно мощна и способна да пробие каменните стени като ги разрушава постепенно. Въпреки че замъците продължават да се строят и през XVI в., снабдяването им с нови приспособления против топовните атаки, ги правят неудобни и нежелани места за пребиваване. Като резултат от това истинските замъци западат и са заменени от артилерийски фортове без никаква административна роля и от провинциални имения без защити. От XVIII век се възобновява интересът към замъците и се изграждат нови замъци като част от романтическото възраждане на готическата архитектура, но тези замъци не се използват за военни нужди.
